Тъмнината ме гали по рамото,
като котенце нежно измърква,
гъделичка пространството, нямото,
то от нейните ласки изхърква,

разцелувва небето - възбудена
и очакваща нощните блудства,
добротата ми,странно пробудена,
ме облива с възкръснали чувства,
 
и разнежен, се гмурвам във тъмното,
за да слея духа си с безкрая,
и макар че пак падам по стръмното
и къде ли отивам не зная,

се разтварям пречистен в чернилката,
от която ухае на радост -
тъмнината, разбрах, е родилката,
а детето й - вечната младост...