Неспираща до днес да се надява след хиляди изминали години, потънала във огнена жарава, която ужасяващо изстина, жадуваща безкрайно да се люби, но девствена, откакто свят светува, дърво прогнило с плачещи коруби, в които самотата пазарува, Жената си говореше с небето, незнаеща, че то е глухонямо, откриваше вулкани във сърцето, печална, неразбрана, нежелана, мечтаеше за дом, деца, семейство, танцуваше в горите тилилейски, представяше си как свещенодейства, сънуваше земята Галилейска. Животът, тая скучна въртележка, излапваше на късчета доброто, а нея, сътворена по погрешка, целуваха я само по челото...