Празнотата пронизва небето ми, после хищно захапва земята, сива локва е вече морето ми, две светулки блестят в тъмнината, долетели от бялото минало, ме погалват смутени надежди, уморено, бездомно, застинало, като снопче разкъсана прежда се вторачва разсърдено времето, а във него пулсира дъха ти, аз понечвам да скоча на стремето, да препускам усмихнат в съня ти, но се свлича внезапно вселената, а от нея се сипе раздяла, падат облаци прах над арената, и приличат на твоето тяло... ... Празнотата ме стиска за гърлото и превръща живота ми в лед, кривогледа, немита, опърлена - само тя ми остана след теб...